BG | EN

Добре дошли в моя сайт!

Как стигнах дотук? Това е една невероятна история, изпълнена с приключения и следствие на низ от случайности, които някои наричат съдба. Начело на тях стоеше намерението.

Отраснах в Попово главно с моята баба и моята леля, която беше танцьорка в пътуващ ансамбъл. По-късно заминах с майка си за София, където тя следваше. Така се научих да виждам света от различни гледни точки. В студентското общежитие идваха млади и амбициозни хора, говореха за политика – това беше няколко години след свалянето на комунистическия режим през 1989-а, за наука, за философия. Никой не ме караше да си лягам рано и аз се включвах в разговорите въпреки възрастта си.

Още в първи клас исках да се занимавам с рисуване, но родителите ми не обърнаха внимание на желанието ми. През 1995-а участвах в два конкурса, но скоро след това напуснахме София – майка ми беше завършила обучението си – и се върнахме в Попово. Като в повечето градчета там нямаше никакви възможности за художeствено обучение. Учителката по рисуване заяви, че не умея да рисувам. Истината беше, че бях различна от останалите. За щастие майка ми не се отказва лесно и ме записа на частни уроци. Тогава излязоха резултатите от конкурсите. В единия, обявен от Съюза на българските художници, две от работите ми бяха отпечатани в календар и заминаха за Страсбург, а в другия – конкурс на Корпуса на мира, спечелих първо място и моята рисунка беше отпечатана върху картички на УНИЦЕФ.

На 14 години пристигнах в София, за да уча рисуване, и заживях с баща ми – току-що съкратен учител по български език с проблеми с алкохола. Записаха ме в училище, в което в същност никой не се занимаваше с рисуване, въпреки че се наричаше "художествено". Повечето деца бяха там заради лесната програма, доста повтаряха класа след като бяха напуснали други училища. Звучи като лош избор на училище, но ако не бях попаднала там, сигурно щях да стана друг човек. Научих много за живота и намерих верни приятели. Всички те бяха от проблемни семейства, имахме какво да си кажем. Баща ми беше добър човек, но ставаше друг, когато пиеше. Не бях нещастна. Чувствах се като Алиса в "Страната на чудесата" – бях заобиколена от нестандартни хора и бях свободна да взимам решения без някой да се меси в избора ми.

По онова време само бях чувала за Академията. Исках да уча там и знаех, че е много трудно да влезеш, при всички случаи трябва да взимаш частни уроци, за да се подготвиш. Не познавах нито един художник, а още по-малко такъв, който дава уроци. И ето че отново се случи чудо – във влака от София за Варна се запознах с момче, с което се заговорихме за странни неща, но не си разменихме телефоните. Често си казвам, че ако е писано да видя някого отново, така и ще стане. След около година случайно се видяхме отново. Първоначално не се познахме, но само за кратко. Той вече беше студент в Художествената академия и обеща да ми намери телефон на учител, който дава частни уроци. Нямаше много време – оставаха едва няколко месеца.

Моят нов познат намери телефона, аз звъннах. Представих се на Катя Костова и й казах, че мечтая да уча в Академията и искам тя да ме подготви. Продиктува ми адреса си. Занесох мои неща и тя прие да ме подготви. За първи път виждах такива вълшебни хора като Катя и съпруга й – възрастни, а някак млади. Съзнанието ми рисуваше какви ли не чудати истории за тях, защото те, и двамата професори, бяха наистина добри герои от приказка.Тя ме предупреди, че няма да вляза, защото имах много да наваксвам. Аз знаех, че няма да имам втори шанс, защото нямах пари за уроци за още една година. Рисувах всеки ден, а в събота и неделя й показвах работите си. Тя каза, че това, което съм постигнала за няколко месеца, другите постигат за години. После някак усети притесненията ми и отказа да взима пари от мен.

На консултациите в Академията непосредствено преди приемните изпити срещнах третия си професор – Здравко Стоянов. Когато се запознахме, той остана малко учуден от разговора ни. На забележката му, че на моята възраст човек е млад и прави доста грешки, отвърнах, че е по-добре да грешиш, воден от чувствата си, и да си кажеш – бях млад и послушах сърцето си, отколкото да грешиш и да се оправдаваш с разума си.

Когато тръгнеш по своя път, сякаш целият свят ти помага. Намерих голяма сума пари в парче от вестник и с тях платих уроците. На изпита изкарах 5,80 и бях класирана на първо място с още двама души.

Проф.Костова почина през 2008-а, година преди да завършим бакалавърската степен. Съпругът й, проф.Петър Чуклев, се пенсионира, но продължава да ни навестява. Сега ни преподава проф.Стоянов. Наскоро спечелих едногодишна стипендия в конкурса на специалност графика в Академията, а една от гравюрите ми отпътува за изложба в Мексико.

Мисля, че истински важни са хората. Затова тук говорих за тях. Работите ми ще разгледате сами.

 

Лина Любомирова

Родена на 29 октомври 1986, Търговище

Студент по магистърска програма, Национална художествена академия, София

 

Образование

Национална художествена академия, София (2005 – в момента)

51 COY "Елисавета Багряна", София (2000 – 2005)